Затвориха се домовете за деца, но не се затвори пътя към бедността и самотата
21.05.2026, Алексей Пампоров, Маргиналия
България често представя деинституционализацията като една от успешните си социални реформи. И има защо. За петнайсет години бяха закрити почти всички домове от стар тип за деца, а на тяхно място се появиха центрове за настаняване от семеен тип, приемна грижа, наблюдавани и преходни жилища. Международни организации и държавни институции отчетоха напредък, а статистиката изглежда убедително: десетки закрити институции, стотици разкрити услуги в общността, хиляди деца, изведени от изолацията на старите домове.
Но зад административния успех стои един неудобен въпрос: какво се случва с тези деца, когато навършат 18 години?
Точно тук българската държава започва да мълчи.
Докладите на институциите създават усещането, че проблемът с институционализацията е почти решен. Отсъства обаче погледът към живота след системата – към младите хора, които напускат ЦНСТ, приемна грижа или преходни услуги и внезапно се оказват сами срещу пазара на труда, жилищната криза, бедността и собствените си травми. Липсва и най-важното: системно проследяване на съдбата им.
Изследване, проведено в Лом, Перник, Пещера, Сливен, Стара Загора и София, показва, че в България на практика няма национален механизъм за преход към независим живот. Общините действат на парче. Някъде има работещи модели, другаде – почти нищо. Социалната подкрепа зависи повече от местната инициатива, отколкото от гарантирано право.
Това е особено тревожно на фона на международните изследвания, които от години предупреждават: младите хора, израснали в институционална грижа, са изложени на значително по-висок риск от бездомност, безработица, психични проблеми, зависимост от социални помощи и попадане в насилствени или криминални среди. Те навлизат в зрелостта „компресирано и ускорено“ – без семейна мрежа, без наследство, без буфер за грешки.
За повечето млади хора в България преходът към самостоятелен живот е плавен процес. Те често живеят с родителите си до края на двайсетте си години, получават финансова и емоционална подкрепа, връщат се у дома след неуспех. За младежите от институционална грижа този преход настъпва рязко – понякога още на 18 години, без никаква реална защитна мрежа.
Именно затова преходните и наблюдаваните жилища са толкова важни. Те би трябвало да играят ролята на „социален мост“ между институцията и независимия живот. Данните обаче показват драматичен недостиг. Към края на 2025 г. в България има едва 8 преходни жилища за пълнолетни с общ капацитет 73 места и 23 наблюдавани жилища със 112 места. На практика това означава, че огромна част от младите хора, напускащи грижа, нямат достъп до защитен преход.
Още по-проблемно е, че нормативната рамка изглежда хаотична и непоследователна. Услугите съществуват, но често не са ясно дефинирани в Закона за социалните услуги. Местни администрации и НПО импровизират между остарели методики, нови наредби и недофинансирани дейности. В някои общини работят добри модели – като в Стара Загора, където общината поддържа преходни жилища със собствен ресурс. В други младежите просто „изчезват“ от полезрението на институциите.
Самите интервюта с млади хора разкриват нещо още по-дълбоко: деинституционализацията не е само жилищен или административен въпрос. Тя е въпрос на принадлежност.
Много от участниците в изследването описват страха от самостоятелността с почти едни и същи думи: „Ще успея ли?“, „Какво ще стане, ако остана без работа?“, „Кой ще ми помогне?“. Други говорят за самотата след напускането на ЦНСТ – внезапното изчезване на ежедневната комуникация, на „институционалните братя и сестри“, на възрастните, към които са изградили доверие.
Тази самота често се превръща в риск. Част от младите жени попадат в зависими или насилствени връзки, защото партньорът осигурява подслон и финансова сигурност. Други се връщат в биологичните семейства, от които преди това са били изведени заради насилие или тежка дисфункция. Някои приемат работа при унизителни и опасни условия, просто защото нямат алтернатива.
Това поставя под въпрос един от най-разпространените митове около реформата: че закриването на институциите автоматично означава социално включване.
Не означава.
Деинституционализацията не приключва с преместването на децата в по-малки услуги. Истинският ѝ тест започва, когато тези млади хора трябва да оцелеят извън системата.
И тук България все още няма последователна политика.
Липсва универсален механизъм за подготовка за самостоятелен живот. Плановете за напускане често са формални и шаблонни. Няма гарантиран достъп до жилище. Еднократните финансови помощи са недостатъчни. Достъпът до висше образование остава ограничен от архаични дефиниции като „кръгли сираци“, които изключват голяма част от децата, изведени от семейства с насилие, зависимости или тежка дисфункция.
Най-тревожното е друго: институциите все още мислят прехода като административно събитие, а не като дълъг човешки процес.
Всъщност международният опит показва, че успешните модели са именно тези, които третират прехода към независим живот като продължителна подкрепа – с ментори, психологическа помощ, жилищна сигурност, образование, трудова адаптация и стабилни отношения с възрастни, на които младият човек може да разчита.
С други думи: не е достатъчно да затвориш дома. Трябва да създадеш свят отвъд него.
Българската деинституционализация безспорно прекрати една жестока система на изолация. Но ако държавата продължи да измерва успеха само с броя на закритите институции, рискува да произведе нова форма на изоставяне – този път зад фасадата на „услугите в общността“.
Истинският въпрос не е колко домове сме затворили.
А колко млади хора сме оставили сами след това.
*Това изследване стои е резултат не само на академична работа, но и на усилието на хора и организации, които от години работят на терен с младежи, напускащи институционална грижа.
Авторът благодари на Даниела Михайлова за доверието и подкрепата, както и на Ганчо Илиев, Фондация Рома Лом, Милена Илиева, Мирослав Наумов, Юксел Филиз Яшарови, Теодора Колева и Ник Златев за съдействието по време на теренната работа и за ценните експертни насоки.